Банер
ОЧАКВАНЕ - ОЛГА И СИНЪТ Й.jpg

ОБУЧЕНИЕ АВС"Създай Себе си"

Банер

ВАЖНО!

Във връзка със зачестилите напоследък обаждания от хора, изгорели от "услугите" на измислени мошеници, представящи се за част от екипа на "Окултен Център Селена" уведомяваме най-учтиво, че екипът ни се състои от двама души Маг Селена и Маг Живин. Всяко друго позоваване на "Окултен Център Селена", на неговия Уебсайт, на авторските ни материали и регистрирани девизи и слогани е чист опит за измама и въвеждане в заблуждение на хората в беда с цел извличане на неправомерна печалба.

Екипът на "Окултен Център Селена"

Енциклопедия на неразгаданите мистерии І
Написано от Маг Селена   
Четвъртък, 26 Април 2007 00:00
Ако човек може да мисли, без да използва мозъка си, очевидното заключение е, че създанието, което мисли, съществува извън мозъка му.

През 1957 авторът на научни трудове Жак Бержие направи по френската телевизия предаване, което предизвика сензация. В него той обсъди една от най-великите праисторически мистерии - внезапното изчезване на динозаврите преди около 65 милиона години. Той предполагаше, че динозаврите са били унищожени от избухването на звезда, приближила твърде много до нашата Слънчева система - "свръхнова". След това продължи с още по-изумителното твърдение, че експлозията може да е била умишлено предизвикана от свръхсъщества, които са искали да премахнат динозаврите и да дадат шанс на разумните бозайници.

Първата част на теорията беше отхвърлена от учените като фантазия на луд. Реакцията им не беше по-различна, когато през 1970 Бержие повтори теорията си в книгата "Извънземните в историята" (Extra-Terrestrials in History), която започва с главата "Звездата, която уби динозаврите". Пет години по-късно, докато изучава тънък слой глина върху склона на един хълм в Италия - слоят, който разделя епохата на динозаврите (мезозой) от нашата епоха на бозайниците - американският геолог Уолтър Алварес размишлява върху въпроса какво е избило цели класове животни. Занася малко глина в Калифорния и я показва на баща си, физика Луис Алварес, със забележката: "Татко, тази бучка глина представлява периода, когато са изчезнали динозаврите и около 75% от другите създания на Земята."

Баща му бил толкова заинтригуван, че подложил глината на различни лабораторни тестове и открил, че тя съдържа в големи пропорции иридий, тежък елемент, който обикновено потъва към ядрото на планетите, но се изхвърля на повърхността при експлозии. Алварес също сериозно се замислил над идеята за избухването на звезда и я отхвърлил едва когато по-нататъшните изследвания показали отсъствие на радиоактивна платина, която също би трябвало да присъства при избухване на свръхнова. Единствената алтернатива била, че земята се е сблъскала с огромен метеорит, който изпълнил въздуха с пара и предизвикал "парников ефект", повишавайки температурата с няколко градуса.

Съвременните крокодили и алигатори могат да издържат на температура от около 100?С, но два-три градуса отгоре им идват в повече и те умират. Почти сигурно е, че това се е случило и с динозаврите преди около 65 милиона години. Затова тази книга не съдържа глава със заглавие "Какво е станало с динозаврите?" Ние знаем отговора. Знаем също, че "откачената" теория на Бержие е била забележително близо до истината.
Това е главната причина за написването на подобна книга. Тя поддържа становището, че винаги е опасно да се тегли ясна черта между "лудостта" и ортодоксалната наука. В статията за спонтанното самозапалване цитирам един съвременен учебник по медицина, който твърди, че спонтанното самозапалване е невъзможно и че няма смисъл да бъде обсъждано. Но вече изобилстват доказателства, че то не само е възможно, но и се случва доста често.

През 1768 френската Академия на науките помолила прочутия химик Лавоазие да проучи доклад за големия камък, който паднал от небето и се заровил в земята недалеч от мястото, където работели някакви селяни. Лавоазие бил напълно убеден, че от небето не падат големи камъни, и съобщил, че свидетелите или са сгрешили, или лъжат; минал още половин век преди съществуването на метеоритите да бъде прието от науката.
Полтъргайстът или палавият дух е още по-разпространен и от спонтанното самозапалване; във всеки миг по целия свят стават стотици такива случаи. Но учените в Америка са създали нещо като защитна лига, наречена КНИТПЯ (Комитет за научни изследвания на твърденията за паранормални явления), чиято основна цел е да доказва, че "паранормалното" просто не съществува, че то е само измислица на ексцентрици и шарлатани. Всеки, който се е поинтересувал дори най-повърхностно от паранормалното, знае, че подобно мнение не само е несъстоятелно, но и говори за умишлено затваряне на очите.

Нека бъдем наясно, не твърдя, че скептицизмът е задължително вреден. Разумът е най-висшето средство, притежавано от човека, и всеки момент от нашия живот изисква продължителна преценка на възможностите. Животът ни зависи от тази преценка всеки път, когато пресичаме оживена улица. Трябва да преценя вероятността кола или автобус да ме блъснат, преди да тръгна към отсрещния тротоар. А когато един учен е изправен пред въпроси като дали един израелски "екстрасенс" може да огъва ключове само като ги поглади, той може да разчита само на досегашния си опит с ключовете и да се опита да прецени възможностите. Но аз смятам, че всеки учен би се съгласил - ще е погрешно да се направи заключение априори и да се реши, че проблемът не си струва да се изследва, защото ключовете не могат да бъдат огънати само с поглаждане. Ако е честен, би трябвало поне да бъде подготвен да проучи въпроса по-отблизо.

Много учени биха отговорили, че точно така постъпват, и по принцип това е напълно вярно. Все пак те са човешки същества и също се отегчават, прибързани са или избухливи като всички нас, което означава, че с лекота могат да преминат границата, която разделя научната обективност от емоционалната пристрастност.
Един от не толкова догматичните членове на КНИТПЯ беше математикът Мартин Гарднър, чиято книга "Капризи и моди в името на науката" (Fads and Fallacies in the Name of Science) е увлекателно и приятно изследване на "култовете към абсурдното". В нея можем да прочетем за пророка Волива, който смятал, че земята е плоска; за капитан Симс, който мислел, че е куха, или за Сайръс Тийд, според когото тя имала форма на яйце, върху чиято вътрешна повърхност живеем ние. Гарднър особено се забавлява със Свидетелите на Йехова и чудаците, които смятат, че Хеопсовата пирамида съдържа информация за второто идване на Христос. Но след пет-шест глави читателят започва да намира постоянния му израз на превъзходство за дразнещ. Да не би авторът да е някакъв свръхинтелект, открил тайната на вечната истина? Напълно ли е сигурен, че търсенето на вода е смешно суеверие, че всеки, който е видял НЛО, се самозаблуждава или греши; че континентът Атлантида е плод на въображението на Платон; че по-късните идеи на Вилхелм Райх са чиста лудост? Разбира се, въпросът е кой къде поставя границата. Склонен съм да се съглася, че Имануел Великовски е доста ексцентричен в последния си анализ, че теориите му за връзката между Венера и библейските катастрофи са резултат повече на вдъхновение, отколкото на чисто научни разсъждения. Но много от неговите вдъхновени догадки се оказаха забележително точни - например убеждението му, че Земята е заобиколена от силни магнитни полета. Има и влиятелни научни философи като сър Карл Попър, Майкъл Полани и Ейбрахам Маслоу, които са смятали, че цялото научно мислене се базира на "вдъхновение", а не на научни разсъждения. Накратко, струва ми се, че Гарднър тегли чертата на неправилно място.

Написах биография на Вилхелм Райх и съм съгласен, че е бил догматик и параноик, че е имал абсолютно непоносим характер. Но проблемът при него е бил, че подобно на много други психоаналитици, взаимства от Фройд мантията на бащината непогрешимост. Всички неврози имат сексуален произход и невротичният човек не може да се изправи срещу сексуалното естество на проблемите си. Не сте ли съгласни? Това само доказва, че имате сексуални проблеми, които се страхувате да признаете. В това отношение Райх е като смел ловец; ако пушката му засече, той ще ви повали с приклада. Всеки, който не е съгласен с него, трябва да е "умопобъркан".

Но и книгата на самия Гарднър е написана в този тон на брутален догматизъм. От нея струи категоричната увереност, че той е непогрешим. И ако читателят реши да приеме това като възможност, той би искал да знае повече за методите, посредством които Гарднър е достигнал до своите непоколебими заключения.
Всъщност би било истинско нещастие, ако отношението на Гарднър стане широко прието и част от "конвенционалната мъдрост". Прогресът на човешкото познание зависи от това да се запази нюансът на скептицизъм дори по отношение на "безспорните" истини. Преди век теорията на Дарвин за еволюцията чрез естествен подбор била разглеждана като научно непоклатима; днес повечето биолози имат резерви към нея. Преди петдесет години теорията на Фройд за сексуалния произход на неврозите се приемала от повечето психиатри; днес е широко разпространено мнението, че методите му са били доста спорни. В началото на ХХ век учен, който поставял под съмнение теорията на Нютон за гравитацията, би бил сметнат за луд; двадесет години по-късно тя била изместена от теорията на Айнщайн за относителността, макар че - показателно - малко хора я разбирали. Изглежда напълно допустимо, че нашите наследници от ХХI век ще се чудят как сме били толкова глупави, че да се оставим Дарвин, Фройд или Айнщайн да ни заблудят.

Гарднър посвещава една глава на атаки срещу идеите на Чарлс Форт, нюйоркчанина, който цял живот настоявал, че учените са твърде догматични и трябва да се съмняват повече в първоначалните си допускания. Авторът възразява, че тъй като Форт е просто един яростен критик без свои теории, които да предложи, трудът му е безплоден. В това има елемент на истина, но Гарднър пропуска да забележи, че онова, срещу което Форт всъщност се бори, е "полицейското" отношение, което характеризира и неговата книга. Форт твърди, че научните открития се коренят във вярата в чудесата и тази вяра, дори съчетана с малко наивност, е повече за предпочитане в сравнение със сухия марксистки догматизъм. Самият Нютон бил очарован от алхимията и смятал за най-важен от трудовете си коментара върху Книгата на пророк Даниил. Означава ли това, че Нютон е бил луд? Очевидно не.

Изводът е, че е по-плодотворно да се заинтригуваш от възможността някое праисторическо животно да обитава езерото Лох Нес, отколкото да го отхвърлиш като детска измислица. По-полезно е да допуснеш, че НЛО може да съществуват, вместо да ги отпишеш като халюцинации. Може би дори е по-плодотворно, ако признаеш, че според доказателствата Шекспир може да не е написал своите пиеси или че Андрю Крос е създал живот в лабораторията си, или че Орфирей може би е открил тайната на вечния двигател, отколкото да приемеш за даденост, че подобни екстравагантности дори не си струва да бъдат обсъждани.

Кариерата на друг "скептик", Йън Уилсън, също ме изпълни с иронично удивление. Новопокръстен римокатолик, той започва с написването на важна книга, която оспорва, че "Свещената плащаница от Торино" е истинска. Следва я книга за прераждането, наречена "Ум вън от времето" (Mind out of time), която брилянтно атакува няколко случая на представени "спомени за минали животи" като известния случай с Брайди Мърфи. (Католическата църква официално отвърля идеята за прераждането.) После го помолили да участва в телевизионен сериал по материали на Дружеството за паранормални изследвания и макар че отново успял в значителна степен да развенчае истории като тази с "Вампира Кроглин", трябвало да признае, че в други случаи, особено в онези, свързани с духове, доказателствата не могат да бъдат пренебрегнати. Когато Уилсън насочил вниманието си към "живота след смъртта" (в книга със същото заглавие), станало същото и макар да отхвърлил повечето доказателства като фалшиви, най-накрая той признал, че като цяло доказателствата за "оцеляването" са много сериозни.

По-късна негова книга, "Свръх-азът", засяга необичайните способности на ума, включително търсенето на вода и лечението, и завършва с признание за реалността на онова, което може да се нарече "свръхсъзнание". Тук имаме пример за човек, който е имал търпението и доблестта да проучи много случаи на очевидно паранормални явления в подробности и чийто скептицизъм в крайна сметка е бил силно разколебан - макар да е твърде объркан, за да признае открито, че всъщност е направил завой на 180 градуса.

Друг интересен пример за "повърхностно" отношение към паранормалните феномени може да се открие в книгата "Тайните на свръхестественото" от Джо Никъл и Джон Фишер. Целта на авторите е да разгадаят няколко загадки посредством проучвания. Първата глава описва изследванията в обитаваната от духове къща Макензи в Торонто. Никъл и Фишер цитират различни свидетели, които са чули странни шумове през нощта, после разказват как разговаряли с пазача на къщата, който живеел в съседство и който им демонстрирал, че някои от шумовете в мазето "се предавали" на "призрачната къща".

Авторите не оставят съмнение у нас, че много от "странните" шумове в къщата Макензи са били резултат от буботенето на парния котел. Но това не може да обясни призраците, които са видели свидетелите. Негласният извод е, че демонстрацията с шумовете ни позволява да отхвърлим действителни наблюдения. Всъщност това не е задължително. Ако като мен вярвате, че съществуват призраци, ще поискате още доказателства, че виденията на жената и мъжа в редингот също са били в резултат на буботещия парен котел.

Изглежда, всички скептично настроени изследователи правят тази любопитна логическа грешка. Уилям Джеймс изтъква, че ако искаш да обориш, че всички гарвани са черни, не е нужно да доказваш, че нито един гарван не е черен; трябва само да намериш един-единствен бял. Така че книга, пълна със случаи на измама или прекомерна наивност, доказва само, че тези конкретни случаи са били измама. Но един случай на паранормални явления, за който има необорими доказателства, срива аргумента, че паранормалното по дефиниция е измама.

Истината е, че разширяването на човешкото познание зависи от задаването на въпроси. Една крава нищо не научава, защото не може да попита; нейният свят е точно такъв, какъвто изглежда - нищо повече и нищо по-малко, и няма за какво да се пита. Но когато Талес видял затъмнение, поискал да разбере каква е причината за него. Нютон си задал очевидно абсурдния въпрос: защо ябълката пада на земята, вместо да остане на мястото си? А Айнщайн си задал крайно абсурдния въпрос: какво ли ще стане, ако възседнеш един светлинен лъч? Всички тези въпроси довели до плодотворни резултати. Но ако Мартин Гарднър беше стоял пред тях с ръце на кръста, може би те щяха да решат да си замълчат.

Припомнете си въпроса, повдигнат от зоолога Айвън Сандерсън. През една лунна нощ на прашен път в Хаити той и съпругата му получили интересна халюцинация - че са в Париж през ХV век. (Случаят е подробно описан в "Разбъркано време" в тази книга.) Гарднър би заявил, че това е въпрос, който няма нужда да бъде задаван, освен ако отговорът не е, че Сандерсън е бил пиян или лъже. Но е ясно, че не е бил нито пиян, нито лъже. Онези, които го познават (а на бюрото ми в момента лежи писмо от един от тях), са съгласни, че е бил честен човек и ни най-малко не се е интересувал от "свръхестественото". Заслужава си също да се запитаме откъде прислужниците на Сандерсън са знаели, че нещо му се е случило - макар това да станало на далечно и пусто място - и че ще се прибере призори.

Така е и с другия въпрос, който преживяното от Сандерсън го накарало да зададе: дали умът и мозъкът са едно и също. Той разказва случая с човек, починал в нюйоркска болница. Аутопсията разкрила, че няма мозък, а само "половин чаша мътна вода". Това звучи определено като поредната абсурдна история, която не си струва да бъде обсъждана. Но в началото на 80-те години на ХХ век, професор Джон Лорбър от университета в Шефийлд открил студент с коефициент на интелигентност 126, чиято глава била изцяло пълна с "вода". Снимка на мозъка му показала, че той представлява само външна кора, дебела само 1 мм. Как може човек да съществува практически без мозък? Лорбър, който е специалист по хидроцефалия ("вода в мозъка"), отговаря, че е попадал на много случаи на напълно нормални хора, чиито глави са пълни с 95% течност.
Ако човек може да мисли, без да използва мозъка си, очевидното заключение е, че създанието, което мисли, съществува извън мозъка му.

 

Колин Уилсън и Деймън Уилсън



 



Добавете тази страница към любимата Ви социална мрежа, към любими, отметки....
 
Сходни статии
За сайта
© 2024 selenabg.com. Този сайт е притежание на Окултен Център Селена. Всички права запазени .